Майка ви дееба, абитюренти!!!

Еднооо, двееее, триии, четириии, пееет.....
.............
единайсеееее, дванайсеееее, йейееееееееее!!!

Това звучи ли ви познато?!?
На мен ми писна.
Всяка година в края на Май, София става лудница, покрай проклетите абитюренти.
То не се вика, пищи, крещи, насира (в буквалния смисъл на думата)...

Освен колосалните суми, които се хвърлят по тоалети, коли, посрещане на гости и т.н., за наркотици какви пари отиват. Това е моментът, когато диларите си правят парите за месеци напред. Какво е един абитюрент без бутилка Джони, поне един кантар "бело" и няколко бонбона минимум?! - Нище не е! Не става, не е актуален.

No powder, no power!

А всъщност тръгнах да пиша, афектиран от снощната случка. Среща-диалог с видни, столични завършващи копелдаци. Срещата - импровизирана, диалогът - с шутове и юмруци, предимно.

Неделя вечер, почти полунощ. Последния трамвай - от Гарибалди до Халите, ей така за една спирка, да не ходим пеш.
Аз и съквартирантът ми Калин. Целия трамвай празен, само ние.
Минаваме покрай съдебната, спирка на Св.Неделя и там няколко от костюмираните смешници, един от които смело размахва ръка, сочейки среден пръст и крещи
-Да го духатееееее!!!
Е не става.
Показвам се аз на вратата:
- Кой ще го духа бе, педерастче малко?

И тук за секунда разбрах на каде отиват нещата - стана мазалото.
Първото копеле тръгна към вратата, последван от още трима от спътниците му.
Е кво, викам си, 4 дришльовци срещу мен и Калин (27г., 2метра, 99кг., но със контузен крак), ще ги върнем.
Само че се оказаха не четирима, ами малко повече - седем, осем. Изникнаха като гъби, мамка им дееба.

Гледа ли сте 300, нали.
Е ние бяхме Двама.
Застанали на вратата на трамвая, отбраняващи позицията с ръце и крака.
Целта е ясна - да не се допуска нито едно копеле, да се качи в трамвая.
Тъпаците са с десетиба години по-малки от нас, ама няколко от тях бяха сериозни килограми.
Само че дъртото си е дърто. и опитно.
В момента, в който някой се оптваше да пробие навътре беше посрещан от шутове и песници. Бяхме почти като опълченците на Шипка.
В крайна сметка трамвая тръгна, затвори вратите, дебелака от тълпата се преби на релсите (като в анимационен филм), а няколко от тъпаците тръгнаха да бягат по трамвая... - ееех защо ли не дойдоха до следващата спирка :)

Чак като тръгна трамвая забелязах, че цялата предната част на любимата ми тениска липсваше. Голяма болка дееба. Калин пък се оказа без жилетката, ама както каза по-късно - "Недей да ревеш за неквите дрехи, важното е, че и една драскотина нямаме. А и нали не искаше, да го духаш"

Общо взето становището беше, че сме се представили под равнището ни, но поне не се и изложихме. Без никакви повреди от наша страна, но за съжаление и без сериозни последици, и за копеленцата (освен един добре пласиран шут в главата на най-големия ентусиаст).

Ех, как съжалявах, че нямах една бутилка от бира под ръка ... нищо следващия път.