7/02/2007

July weekend

И решихме ние с Мая, да посрещаме July morning на морето, и речено сторено.
Офертите, като цяло не бяха много - Кара Дере, където красотата на природата се смесваше със Софийската масовка/инвазия - физиономии, които виждам всеки ден, не ми се гледат и на морето... В крайна сметка решихме, да отидем на Смокиня, тъй като ни беше сравнително "най-близо".

Тръгнахме малко късно - 7ч. вечерта бяхме на Враня, със стаена надежда, че ще хванем директния стоп за Бургас -(Педерас). Да, ама не. След около 10-ина мин. ни спират и потегляме. Оказва се, че "шефчето" е само до Пловдив, но поне стигаме доста бързо до там, в приятната компания на шофьора, който се оказа и фен на RHCP.

След около час и малко сме на магистралата на Пловдив.



Тук дойде първият цикъл.
След около час висене, решихме да поместим по-надолу, с надеждата да "счупим" каръка.
Точно тук ни застигна залезът. Гледката си струваше, опитах се да я пресъздам, запечатвайки я на дигиталния носител.






Слънцето вече залезна, а ние продължавахме да си стоим на същото куцо място...
...но не за дълго. Последва кратко пътуване в приятна компания на "бивш" стопаджия, който пътуваше към семеството си в Кърджали - той работил в София, а пък жена му и 2 годишното му дете в Кърджали, сигурно не му е лесно на човека...

Пътуването ни е кратко и скоро стигаме Първомай. Слизаме на Лук Оил и продължаваме напред... само че с известно зацикляне отново. Здрачът вече беше паднал и стопирането на магистралата изглеждаше вече абсолютно безсмислено. Решихме да отидем на бензиностанцията, от където да стопираме тръгващите коли. Всички чужденци, с които съм говорил, са ми казвали, че така пътували на стоп - с директно офертиране на бензиностанциите.
Тук комарите бяха ужасни. Не ужасни е слаба дума, мега/гига/тера нахални и хапещи гадини се лепваха по дузина, завираха ми се дори в очите. Спасението се оказа Лук Оил Шопа, от където си купих Анти-комарин, който се оказа, че действа, дори смея да кажа, ни спаси живота от прекомерна загуба на кръв.
Последва предвижване на изток с още около 150км. в компанията на млад Ямболия, който караше доста бързо, слушаше доста гадна музика и не говореше много - то така или иначе нямаше какво да си кажем с него.
Евала на пича, който мина 20-ина км. "отгоре", за да ни остави на Петолъчката, от където имахме каде-каде по-големи шансове за стоп, отколкото насред пътя в тъмното.
Беше някаде около полунощ. Тук срещнахме двойката, която засякох на Окръжна, до като чаках Мая. Тъкмо си бяха дояли шкембето и се готвеха да продължават, кагато ние седнахме да похапнем.

От тук до Бургас - (Педерас) оставаха около 80 км. Още докато хапвах супата, "колегите" спряха някакъв празен автобус и отцепиха за Бургас - (Педерас). Ние не се забавихме много, един добър чичко ни извика и се качихме в изгнилия му Опел.
В 1:15 бяхме в Бургас - (Педерас).
Никога не съм харесвал този град, по субективни причини (преди години имах един неуспешен стоп там - 4 часа, на 36 градуса, с нечовешки махмурлук), но сега вече съм отвратен.
Тъй като ни оставиха на входа на Бургас - (Педерас), където засякохме "колегите" стопаджии, трябваше да извървим пеша до изхода за Созопол. Упражнението ни отне малко повече от час. Около 2:30ч. започнахме да стопираме за към Созопол. Последваха дълги и мъчителни часове, под една лампа.



Аз вече се бях отчаял - спеше ми се, моралът беше паднал главоломно и добре, че беше Мая, иначе да се бях замъкнал отдавна в храстите, да поспя.
Най-накрая чудото стана. И аз незнам как, тъй като бях заспал на колене, но чух Мая да ме вика. Последните 30км от нашето пътепествие преминаха в халюцинации. Едвам се убържах, да не заспя и в тези усилия и в промеждутъците, когато си затварях очите ми се привиждаха различни форми и образи. Имах усещането, че съм изял силен халюциноген.
Малко след като ни качиха видяхме и изгрева... в 6 часа вече бяхме пристигнали. Сякаш сънливостта отстъпи назад, в момента, в който стъпих на пясъка. Пътечката ни отведе към бара, където бирата бирата беше ледена :)



Шади, който беше дошъл няколко часа преди нас, се беше сгушил в кашето на една малка дюна и тревичките около нея. Идеално място за нашия бивак.
Разпънах палатката във формат тента - все една бяхме опънали палатка, но във въздуха, за да може, да намерим спасение от слънцето под нея.



Въпреки че, си легнах в 06:30 ситринта, в 09 вече се бях наспал и като видях, че и Шади се разбужда станах и аз. Последва един спокоен, лежерен ден. Много къпане, пийване, покашляне. Тук е мястото да кажа няколко думи за Смокиня/Веселие - толкова мресен плаж не бях виждал по българското черноморие. Чист късмет беше, че никой от нас не си наряза краката с тоновете стъкла разхвъляни по плажа. Не мога, да си обясня как може, да са такива свине къмпингуващите. Снимките отдолу сами говорят за себе си, няма какво повече, да добявя...










Навярно това ми беше последното ходене на това място...

Като изключим боклуците, всичко останало си беше перфектно. Форт Нокс си остава класика - мастичка с таратор - 2лв, чудеесно :)
През деня имаше невероятни облаци, които създаваха какви ли не форми.






Денят мина бързо, вечерта още повече.
Вечерята беше много вкусна - телешки наденички с арабски подправки, приготвени на примоса, в кутийка от бира, тъй като нямахме тиган или друг съд, та кутийката от бира свърши перфектна работа.




Пийнахме и пушнахме доволно, и малко преди изгрева се събудих.
Поредния July morning посрещнат на брега. Преди няколко години го посрещах на океана, но тук е по яко :)






Събухме се около 10, приятно изненадани с палачинка и кафенце (злато си Мая :]).
Идваше неприятния момент на тръгването и колкото се опитвах да го отложа (с Мая спорехме още от 13ч, кога да си тръгваме. Тя държеше на 2-3, аз бях твърдо за 5-6), момента настъпи. Събрахме катуна и се отправихме към Форт Нокс. Носталгията от тръгването е по скоро към морето, отколкото към това бунище, наречено къмпинг Веселие.



Мастичката е ледено студена, но таратора е топъл...никъв проблем - чаша с лед в таратора и идва идилията. Идилия продължила по-малко от час....
Излизаме тримата на стопа, разделя ме се с Шади (възможно най-несантименталното разделяне с best friend, щото знаем че ще се видим много скоро пак), който заминава за Слънчев бряг, където и тази година ще се тества гид.

Него го качиха бързо, ние почакахме още малко (общо около час) и точно когато почна да се задръства от стопаджии, ни спряха и на нас.



Добрите хора бяха до Слънчев бряг и ни оставиха на Лук Оила на изхода на Бургас.
Имахме около 500м. до мястото за стоп.
И тук се случи чудото: подмина ни кола със СО регистрация и Мая просто махна с ръка след нея. и хоп взеха, че спряха:) Директен стоп за София, че и ни закараха почти по домевете, специално Мая, я оставиха пред входа и, на Стамболийски.
Пътуването с момчетата, може да се нарече приятно. Единия на 18, другия на 20 - бесни момци от Сливница. Делчо, който шофираше, караше със средна скорост 80км/ч, скорост която ми допада много.
Музиката варираше, през Джош Уинк, Преслава (и т.н.), Westbam и Scooter, но въобще не ми правеше впечатление. След 5-6 бири вече бях започнал да "правя главата", но за моя радост/нещастие вече бяхме в София. Часът беше 01 АМ.

А сега съм на работа.... :Р

2 коментара:

Boby Dimitrov каза...

Чичка, изкефи ме хипарското описание. Респект. Стоп не съм бичил от сигурно 6-7 години вече и понякога ми липсва усещането... но само понякога.

Харабия снимки, тоже.

Expectamen каза...

много хубав разказ,за едно перфектно място и за вашето пълно с емоций пътуване.....евала брат на Смокиня е божествено,само това за стуклата можеше да не го споменаваш,аз също знам,че има стъкалца тук,там,но поне сам видял хората как си правят труда и ги сабират,замисалът ми беше че нетрябваше да споменаваш стъклата,защото ще се загуби блясъка на това прекрасно място и хората ще престанат да ходят .